събота, 27 октомври 2012 г.

Midnight in Paris

На Вятъра



На вятъра, когато дадеш сълзите си да отлетят.
Да отлетят и да стигнат там, при него, за да може Той да усети мъката.
Мъката, която има в душата ми.
И на вятъра да дам душата си, за да може да лети.
Да може да лети, лека и свободна.
И тогава всичко става празно, там където душата ти я няма.
Точно там я няма и болката.
Тази мъничка мъкичка, която ти изяжда точно тази душа, която искаш да изгубиш така лековато.
И точно там да остане само вятъра, който ти дава свобода..
Ах, тази свобода!
Така я търсим, когато сме свободни и затворени едновременно.
Свободни сме да сме навсякъде, с всекиго и да правим всичко, което пожелаем.
И сами си я взимаме, тази дадена ни даром свобода, и я захвърляме.
Да си затворник, когато си свободен!
Това добре го можем!
Защото сами не знаем как да я използваме и защо ни е дадена.
Даденост!
А всичко започна от вятъра и сълзите.
И пак сълзите ги намирам. И пак свободата си захвърлям. И пак душата си желая да изхвърля.
Море, плаж, вълни, хора някакви.
Вечер, балкон, алкохол, маслини и водка, малко чили, за да е екзотично.
И там душата си захвърлям, и прося някой да я вземе.
И се усмихва и той, и той, и трети той.
А истината е само една. Всеизвестна и болезнена.
Ама се напъваш и играеш.
Усмихваш се, говориш и накрая всичко от начало и Нищото е пак голямо.
За свободата и затвора си говорехме, нали?
И тръгваш си накрая, тя тишината е толкова неудобна, че можеш да я счупиш.
С нож да я разрежеш, ще е като перо паднало върху секира.
И тъмни улички, и кой от където е. И аз съм тук, а Той е там.
Свободата си опитвам се да му подаря, а Той не знае как да ми я вземе.
Не знае, не иска, не може, не трябва, ама иска, ама не може, ама не трябва.
И няма пък!
Ама искам!
Ама пък не!