Midnight in Paris

На Вятъра

На вятъра, когато дадеш сълзите си да отлетят.

Да отлетят и да стигнат там, при него, за да може Той да усети мъката.

Мъката, която има в душата ми.

И на вятъра да дам душата си, за да може да лети.

Да може да лети, лека и свободна.

И тогава всичко става празно, там където душата ти я няма.

Точно там я няма и болката.

Тази мъничка мъкичка, която ти изяжда точно тази душа, която искаш да изгубиш така лековато.

И точно там да остане само вятъра, който ти дава свобода..

Ах, тази свобода!

Така я търсим, когато сме свободни и затворени едновременно.

Свободни сме да сме навсякъде, с всекиго и да правим всичко, което пожелаем.

И сами си я взимаме, тази дадена ни даром свобода, и я захвърляме.

Да си затворник, когато си свободен!

Това добре го можем!

Защото сами не знаем как да я използваме и защо ни е дадена.

Даденост!

А всичко започна от вятъра и сълзите.

И пак сълзите ги намирам. И пак свободата си захвърлям. И пак душата си желая да изхвърля.

Море, плаж, вълни, хора някакви.

Вечер, балкон, алкохол, маслини и водка, малко чили, за да е екзотично.

И там душата си захвърлям, и прося някой да я вземе.

И се усмихва и той, и той, и трети той.

А истината е само една. Всеизвестна и болезнена.

Ама се напъваш и играеш.

Усмихваш се, говориш и накрая всичко от начало и Нищото е пак голямо.

За свободата и затвора си говорехме, нали?

И тръгваш си накрая, тя тишината е толкова неудобна, че можеш да я счупиш.

С нож да я разрежеш, ще е като перо паднало върху секира.

И тъмни улички, и кой от където е. И аз съм тук, а Той е там.

Свободата си опитвам се да му подаря, а Той не знае как да ми я вземе.

Не знае, не иска, не може, не трябва, ама иска, ама не може, ама не трябва.

И няма пък!

Ама искам!

Ама пък не!